Хлорозата, известна още като "зелена болест" и "болест на девиците", е исторически феномен, който привлича вниманието на изследователите поради своята уникална природа и социален контекст. Важно е да се подчертае, че тази хлороза не трябва да се бърка с ботаническия термин, който описва недостатъчното производство на хлорофил. През средата на XVII век, Джон Грант (John Graunt), наречен "баща на английската статистика", твърдеше, че десетки млади жени в Лондон умират от зелена болест всяка година. Според него, смъртността на тези жени е била свързана с липсата на сексуална активност, но обществото е било твърде смутено, за да назове истинската причина. В своята таблица на заболяванията, Грант учтиво я е нарекъл "Спиране на стомаха", но в текста си е посочил, че всъщност става въпрос за зелена болест.

Изследователят Винфрид Шлейнер (Winfried Schleiner) отбелязва, че зелената болест била толкова известна, че се споменавала на популярната сцена и била използвана в политическа сатира. Най-забележителният пример е в "Ромео и Жулиета" на Шекспир, където разгневеният Капулет крещи: "Излез, зелено-болна! Излез, ти тежест/ Твоето восъчно лице!"

Цветът на лицето е ключов знак за хлорозата, която е именувана с гръцка дума, означаваща блед, бледозелен или жълто-зелен.

Немският лекар Йохан Ланге (Johann Lange) през 1554 година описва пациент с "бледи бузи, треперещо сърце при най-леките физически усилия и отвращение към храната". Родриго де Кастро (Rodrigo de Castro) през 1603 година, наричайки я "болест на девиците", "бяла треска" и "треска на любителите", твърди, че "младите жени, които са особено привлекателни и красиви", са податливи на нея.

Анонимен поет пише за херцога на Монмут, сина на Чарлз II, който е обезглавен през 1685 година за опит да узурпира властта: "Но о, зеленоболестните момичета могат да се похвалят,/ Този херцог ги излекува на своята цена."

Първоначално зелената болест била изцяло полова болест: само жени я имали. Но тя можела да бъде приложена и за мъже, метафорично в началото. Шекспир отново предоставя пример: в "Хенри IV, Част 2", Фалстаф се оплаква от непиещия млад принц: "Нито един от тези скромни момчета не стига до нищо [...] те попадат в един вид мъжка зелена болест."

Идеята за зелената болест произлиза от ренесансната медицина, която от своя страна черпи вдъхновение от възстановената книга на Хипократ "За болестта на девиците". Един от фрагментите от стихотворение на Сапфо (Sappho) също помага да се свържат симптомите с любовната болест. Когато вижда любимия си в разговор с мъж, поетесата пише: "По-зелена съм от тревата." Цветът зелен отдавна е асоцииран с ревност или завист — вижте Шекспир (отново!) относно "зеленокосия звяр".

Въпреки че изследователката Хелън Кинг (Helen King), цитирана от Шлейнер, проследява зелената болест в медицинската литература до 1920-те години, днес няма да я намерите в нито един списък с болести. Зелената болест напълно е изчезнала. Какво всъщност беше тя? Можеше ли да бъде социална или културна конструкция, наложена на мизерни, недохранени и/или бунтовни тийнейджъри, които не искали да бъдат омъжвани? Но какво ще стане със симптомите, колкото и неясни да са те според съвременните разбирания? Шлейнер се чуди без да се ангажира какво всъщност представлява тази историческа болест, т.е. какво е било "в нашите термини." Може би е имало някаква форма на анемия, която все още е разпространена днес? Има връзки между анемията и някои от ранномодерните симптоми на зелената болест?